Подобно на Хит Клиф и шестгодишната Лили, като Данте, който се влюбва в Беатриче, когато двамата са само на осем години, децата също могат да се влюбват много преди сексът им хормонално да е обоснован. Всъщност чувствителни сме към това от момента, в който полът ни е определен и още оттогава започваме да копнеем по другата си половинка.
Спомням си в първоначалното училище как наблюдавах едно мило, кротко, чернокосо момче. Навън бе студено, а той тичаше без ръкавици. Разменихме си сериозни любовни признания. Чак сега разбирам, че съм го съзерцавала като част от себе си, докато той тичаше с момчетата, а ние момичетата тихо си играехме встрани. Може би това, че бе аутсайдер, защото беше беден, ми помогна да се идентифицирам по-лесно с него.
Сега чак си спомних, че този ми първи романс започна след като учителят обяви пред всички, че не аз съм написала поемата за деня на благодарността, а някой от родителите ми. Рефренът беше нещо такова: „Не само към мъртвите, но и към живите“, което според него може да дойде на ум само на възрастен човек.
Обикновено се влюбвах в самотни мъже, които се занимаваха с нещо, което аз самата исках да работя, но знаех, че не съм в състояние да го върша сама, а мога само да им помагам. Влюбвах се и в техните семейства, защото копнеех и за родители. Избирах мили мъже с добри сърца, които също ме обикваха – дали просто, защото имах късмет или поради това, че майка ми ме бе възпитала да се самоуважавам. А когато романсът ни свършеше, си оставахме добри приятели.
По този начин вървеше живота ми и в колежа, а и след това. Представях си, че трябва да се омъжа за всеки, с когото имах текуща връзка, макар че мислех, че трябва да го сторя едва когато стана завършена личност и придобия умението на женените – да карам мъжете да се влюбват в мен. То е форма на самозащита, фактически то е женският вариант на мъжкото сексуално завладяване. (Сигурна съм, че докато пазаруването и романтиката са двата начина, които правят жената да се усеща властна и на мястото си в нашето общество, тя ще държи здраво и за двата -по тази именно причина.)
Но да се решиш да се омъжиш никак не е лесно, защото и досега все още вярваме, че съпругът трябва да решава всичко до края на живота ни. Това ми се струваше почти като самоубийство. Знаех, че все някога ще се“омъжа, но че няма да е сега. Мислех така да продължавам.
За щастие феминизмът ми дойде на помощ. Милиони жени, омъжени или не, се опитаха да намерят себе си. Нека си припомним брилянтната фраза на една неизвестна феминистка, че бихме могли „да станем такива мъже, за каквито искаме да се оженим“. Заедно направихме революционното откритие, че не трябва всички да живеем по един и същи начин, а чрез него достигнахме и до другото вече по-лично – и така, щастлива съм. Животът всъщност е това, което ни се случва, докато правим далечните си планове. Имах работа, която обичам и кръг скъпи приятели, но все пак очаквах да ми се случи нещо невероятно.
Понякога, на „попрището жизнено в средата“, както казва Данте, навлизаме „в тъмна гора… гъста и страшна“. Ето докъде стигнах, когато наближавах петдесетте си години. Животът, който си бях избрала бе напрегнат и несигурен, опитвах се да се преборя със старите установки, но силите ми не стигаха. Изминалите две десетилетия се бяха изнизали в напрегнатата ми и еднообразна дейност: пътувания, осигуряване на фондове, организиране на лоби, това или онова за списанието, в което работех. Всяка сутрин бях отрупана със спешни задачи, а вечер капнала едва се добирах до леглото. Нямах възможност да възстановявам изразходваната енергия, нямах сили да пипна нищо вкъщи. Напрежението се трупаше и трупаше.
Като погледна назад сякаш аз самата бях обект на онзи страшния експеримент – ако пуснете една жаба във вряла вода, тя изскача и се спасява, но ако я сложите във вода, която постепенно нагрявате, остава там, докато умре. Бях на път да стана втората жаба в подобен опит.
В този миг на отчаяние и изтощение в живота ми се появи един изключителен човек. Не приличаше на мъжете, които познавах. Те работеха в сфери, където прогресът се отчиташе по смяната на хората – той живееше в свят, където успехът се отчиташе в цифри. Противно на навика ми да задържам близо до себе си като близки роднини бившите си любовници, което на много хора се струваше странно, на мен пък ми се стори много особено, че той напълно е скъсал с жените, които някога е обичал. За разлика от досегашните мъже в моя живот, които проявяваха интерес към работа ми, разпитваха ме за детството ми и се стараеха да намират интересуващи ме книги, филми и статии, което и аз правех с удоволствие за тях, този човек просто не знаеше как да прави такива неща.
Но в личността му имаше нещо безкрайно привлекателно. Беше невероятно енергичен и така отдаден на работата си, че обърканият ми график и честите ми пътувания не го дразнеха. Всичките си обществени задължения организираше така умело (правеха го неговите подчинени), че за мен оставаше само да се появя съответно и да прекарам една приятна вечер – да танцувам и да се забавлявам на остроумните му забележки. Това така ме отморяваше. Понеже още от детството си бях свикнала да се грижа за другите и това съпътстваше през целия ми живот, сега ми се бе случило нещо съвсем различно – друг да се грижи за мен. От друга страна той не бе щастлив и казваше, че иска да промени живота си, да вложи своята сила и енергия в създаване на нещо по-значимо.
Тъй като аз бях просто пристрастена да помагам на хора, които искат да променят живота си – за мен това означаваше да се чувствам полезна и ценена, не можах да устоя на мъж, който ми доверяваше, че страда. А бях и така… уморена. Когато късно една нощ слязох от самолета и разбрах, че е пратил кола да ме чака, почувствах се обгърната от грижата му. .Отпуснах се и се усетих спасена.
В мен отново се появи една забравена способност, неизползвана, откакто феминизмът ми помогна да намеря пътя си в живота – бях намерила мъж, който да се влюби в мен. Много жени твърдят, че това става по невероятно лесен начин – не показвате това, което сте, а ставате такава, каквато той ви желае.
Помогна ми и това, че чувството ми за моето Аз по това време бе така подкопано, сякаш бях момиче на шестнадесет години. Така бях изтощена от живота, че преживявах сякаш отново отдавна погребаните си мечти за една романтична любов.
* Единственият проблем беше, че намирайки мъжа, който се влюби в мен, трябваше да не бъда това, което съм. Налагаше се да приема факта, че парите, които дава за купуването на една картина са равни на тези, които ние в ежедневната си работата успявахме да осигурим от фондовете с огромни усилия. Трябваше да свикна с мисълта, че вилата му струва многократно повече от фондовете на женското движение в Съединените Щати, а сигурно и в много други страни. Ако исках да остана с него трябваше да приема факта че моите близки не бяха се чувствали добре в неговата среда всред хората, които предпочиташе. Понякога и аз самата не се усещах съвсем добре. Да се науча да се вслушвам в съветите му и да приемам, че ги дава от сърце, макар че те нямаха стойност и практическо приложение за хората от моята черга.
И така разбрах, че дори и шегите, които в началото си разменяхме и ни доставяха такова удоволствие, се оказаха, предизвикани от различното ни чувство за хумор, той повтаряше наистина прекрасно, вече чути неща, пълни с нравствени акценти, а моите бяха ефимерни импровизации.
Сигурна съм, че се досещате какво щеше да последва. Всички мои приятели го предвиждаха, но на мен ми бе необходимо твърде много време, за да го разбера. За първи път в живота ми един мъж, преди да ми бъде приятел, ми бе станал любовник. Грешката бе моя, бях изневерила на себе си. Залогът бе твърде голям, за да оправдае това, което бях направила. Когато той се опитваше да градира ценности, в които аз не вярвах, си казвах: „Не е необходимо да имаме еднакви гледни точки.“ Когато му разказвах за едно мое пътуване с цел да осигуря няколко хиляди долара, за да не бъде закрит един дом за самотни жени, той показвайки ми някакъв неочаквано получен чек с шест цифрено число се пошегува, че ще може да си позволим една хубава вечеря. Казах си: „Не е негова вината, че не е в състояние да ме разбира, а освен това всеки може да се промени – трябва да му дам малко време.“
Но някак отвътре започнах да усещам, че нещо не е в ред, че ми липсват съчувствието и разбирането му. Помислих си: „Ако се отнасям с него така, както бих искала той да се отнася с мен и това може да се промени.“ С други думи направих класическата грешка на влюбена жена – включително и още една, която досега не бях правила в живота си – да бъда влюбена в някого, от когото се нуждаех, а не в мъжа, такъв какъвто е. Това далече не бе светлината в Дантевата „тъмна гора“, а ново доказателство, че пак бях загубила.
Чувствах се отчаяна и самотна и ставах все по-отчаяна и по-самотна. Когато споделих с него тези си чувства той се озадачи, а след това се разгневи.
Но все пак трябваше да стигна до дъното, така както при плуването, за да излезеш отново на повърхността, трябва да се гмурнеш надолу с главата. След две години, когато цялата ми енергия и вяра в моите преценки се бе напълно изпарила, не бях вече дори и онова изплашено шестнадесет годишно момиче, в мен звучеше някакъв глас от детството ми: „Нима ще решиш, че ти си виновна за всичко това?“ Така се изненадах, че избухнах в смях. Това бе началото. Бавно и постепенно започнах да разбирам, че може би има някаква причина, която ме кара да избирам явно неподходящите за мен мъже.
Ако ме привлича мъж, който изцяло е вглъбен в собствените си работи, може би и аз трябва да намеря и имам свои собствени неща. И така започнах да отделям по малко време, за да пиша. Ако невероятната организираност на живота му ми бе някак приятна, може би и моят щеше да ми стане по-приятен, ако се опитах отчасти да го организирам. Най-напред изхвърлих много ненужни неща от жилището си и се опитах да го направя някак по-удобно и уютно. За първи път в живота си започнах да спестявам. Не влагах вече цялото си сърце в работата, а отделях по малко време за някои неща, които обичах.
Ако бих могла да превъзмогна тези така явни различия във възгледите ни, то може би щях да мога да живея в неговия свят, но той никога не би могъл да живее в моя. Може би е трябвало по-ясно и реалистично да си представя как би могло да се съчетаят тези ни различия. Опитах се да насоча всичките си сили към неща, които можех да правя и непрестанно се питах защо се стремя да правя това, което не мога.
В края на краищата, ако ме привличаха мъже, страдащи от чисто мъжката болест да не могат да бъдат съпричастни, може би аз пък страдах от женското заболяване на патологична съпричастност – от това, да разбирам чувствата на другите по-добре от моите собствени. Значи трябваше да се променя. За първи път потърсих вътре в себе си решението, вместо да го диря отвън. Така започна промяната и написването на тази книга е част от нея. Разбрах, че може би най-важно от всичко е било, че когато се влюбех в силен мъж, аз се вайках за незадоволените нужди на силните жени, в числото на които не включвах себе си.
Нямам намерение да приключвам с щастлив край. Романтичната любов никога не завършва така. Все още се опитвам да проникна в нещата, които научих и знам, че му дължа извинение затова, че лъжейки себе си, излъгах и него. Но има и един още по-интересен факт. Той ми каза, че преди десет години сме били заедно една вечер, нещо, за което аз нямах никакъв спомен. Единственото ми обяснение за този пролапс в паметта ми е, че може би тогава, по онова време съм била по-силна и не съм била така податлива на обаянието на един така неподходящ за мен мъж. Значи разликата е била единствено в чувството ми на самоуважение.
